Автор: Галена Колаксъзова
Галена е един от най-младите ментори в Асоциацията – в момента на 17 години. Ученичка в ЕГ “Пловдив” и активен доброволец от вече 4 години.
Да бъдеш ментор. Какво изобщо значи това? Ако сте късметлии, сте имали поне един такъв човек в живота си… или ще имате в бъдеще – дали това ще бъдат вашите родители, по-голяма сестра или брат, учител, треньор или комшийката от шестия етаж, това няма никакво значение. Всички те са специални. Те са хората, които ни мотивират, вдъхновяват, показват ни правилния път, дават ни съвети и ни помагат да станем по-добри. А коя съм аз ли? Аз се казвам Галена и съм ментор, но забележете – само на скромните 17 години. За мисията ментор няма ограничения, но единственото златно правило е да правиш добро.
Доброволка съм в организацията от 4 години, като през този период от време израснах и станах по-пълноценен човек. Няма да говоря за мен надълго и нашироко, все пак четете тази силно казано „статия”, за да разберете за менторството и моя опит. Но не мога да пропусна да кажа, че доброволчеството ми е дало много за моето личностно развитие и съм все така мотивирана да се занимавам с това още дълго време.
Та такаа, нека сега да преминем към по-съществената част. Как реших да стана ментор? Не съм ли много малка? Как се справям? Интересно ли ми е? Сблъсквам се с тези въпроси и много други, когато разказвам за това мое занимание. Както вече споменах, от доста време съм доброволка в организацията „Голям Брат, Голям Сестра – България” в различни доброволчески дейности, но най-главното им занимание е именно менторството. И преди съм изявявала желание да стана ментор. Цялата тази идея да помагаш на някого, да му бъдеш от полза, да бъдеш отговорен и в същото време да израстваш като човек и да даваш пример за подражание ме подтикваше към тази цел. В началото нямах нужните години и след като дойде този момент, реших, че съм готова за това предизвикателство. Естествено, нямаше как да стана ментор просто ей така с едно щракване на пръсти. Първият и един от най-важните етапи беше да мина няколко обучения, които да ме подготвят за всичко свързано със задачата ми като ментор, която е много отговорна. След като всичко премина успешно, дойде време за напасване, а именно, търсене на моя бъдещ малък приятел. Не мина много време и ето, че вече бях на мястото, където щях за пръв път да видя, както обичам да казвам, „моето” дете. Няма да ви лъжа, бях притеснена. Дали наистина ще успея да се справя? Дали ще ме хареса? Ами, ако не съм достатъчно добра? Но в момента, в който моето малко приятелче се появи, притесненията ми изчезнаха. За секунди бях обсипана с безброй усмивки и прегръдки.
Обучение за ментори, м. февруари 2019 г.
Тя се казва Гери и е на 7 години. Вече почти от година се срещаме. Макар и нашата възрастовата разлика от 10 години, никога не съм имала проблем да комуникирам с нея по какъвто и да е било начин. Извадих много голям късмет, че си паснахме толкова, не си представях, че до такава степен ще ме приеме. На мнение съм , че изградихме силни приятелски отношения, които са от полза не само за нея, но и за самата мен. Опитвам се да й помагам, да й давам полезни съвети, да я уча на нови неща и разбира се, винаги трябва да остава време за игри и други развлечения. Честно казано, заедно с нея и аз научавам нови неща и този двустранен процес е безценен.
Мисия ментор е не само едно безгрижно занимание, но и далеч по-голямо призвание. Бъдете добри и не забравяйте, че дори без да осъзнавате, вие може вече да сте този специален човек за някого!
